8. Първата завеса

Изкусителят ме бе заблудил, чрез една объркваща картина за моя Любим. Имаше едно сливане на Христос, такъв какъвто е разкрит на хората чрез въплъщението Си с „Втората Личност на Божеството“¹, която притежава сила, мощ и достойнство от собствените Си ресурси. Тази личност ми беше представена като равна поради Нейната сила, вместо заради наследството ѝ като Син. Никое от тези неща не беше очевидно за мен; аз просто изживявах предсказуемите резултати на една такава вяра.

Както споменах, още повече бях разочарован от многото събития около моите пастори колеги. В църковните съвети видях пристрастия, прикриване на някои проблеми и политически маневри.

Загубвайки близостта с моя Любим, грехът не изглеждаше вече така греховен, съвестта ми не беше така чувствителна, а самосъжалението позволи на изкусителя да придобие по-голям достъп до сърцето ми. Малките самоугажданици прераснаха в по-големи. Като религиозен ръководител поддържах добра фасада, но в личните си моменти, по-слабо се тревожех за езика и насилието на филмите които гледах. Започнах да се интересувам повече от спорта, където ми беше демонстрирано постоянно уважението поради постиженията.

С такова състояние на ума прекрачих една лична граница и това счетох за недопустимо. Това не стана отвън, а само в сърцето ми, но според закона на Бога, аз се чувствах осъден. Това ме доведе до една критична точка в живота ми. На основание принципите на почитта и уважението, идващи чрез много труд, почтеност и дисциплина, аз усещах, че съм се провалил. Единствената опция, която виждах първоначално, бе да оставя всичко назад и да забравя за християнската ми изповед с такъв висок стандарт. Щом това което проповядвах не беше реалност в живота ми, тогава трябваше да спра да го проповядвам. Стандарта на оригиналната адвентна вест беше много висок заради учението за небесното светилище. Адвентната вест прогласяваше, че Исус ще прекрати застъпническото Си дело в Най-святото място преди да се върне на земята. Значението на тази вяра на адвентистите е, че правдата на Христос може да им даде пълна победа в живота им.

Оказа се, че всички вероятности да имам това преживяване на Светая Светих са невъзможни заради умствената ми раздвоеност по отношение на това кой наистина беше Исус. Заради обърканите си идеи дори не бях преживял опитността на Святото място. Ще разгледаме това подробно по-късно, но е достатъчно да кажа, че бях ограбен от способността да имам последователно и сладко общение с Исус, защото несъзнателно поддържах противоречиви идеи относно Неговата Синовност. Дори не знаех, че идеите са конфликтни. Само преживявах този конфликт в ума си, чрез ежедневното си отношение към живота.

Когато усещах тежестта на закона в себе си и обмислях какви бяха перспективи за мен, открих, че, чрез поклонението на един идол на въображението ми и въображението на моите непосредствени духовни предци:

... самата заповед, дадена за живот, ми се оказа за смърт. 11 Защото грехът, като използва възможността чрез заповедта, ме измами и ме умъртви чрез нея. Римляни 7:10-11.

Открих, че заповедта, която ми беше дадена за живот, стана смърт за мен, заради греховното ми желание да бъда признаван чрез моите постижения и заради въздигането на един такъв бог на трона на сърцето ми. Чувствах се виновен пред Бога. Когато мислех за вината, естествено се сещах за Отец, защото земният ми баща бе средството на Бога за дисциплинирането ми. Така че, щом трябваше да се изправя лице в лице с греховете си, значи трябваше да се изправя пред небесния Баща. Как би могъл да ми прости? Според закона на почитаните хора, аз се чувствах недостоен за прощение. Чувствах се и недостоен, защото част от мен беше разочарована, че не можех да продължа пътуването за спечелване на ласкателства и прослава за служенето ми на Бога.

Докато се борех и се молех, Любимият ми дойде при мен и ми напомни, че Отец ме обича. Ако направех избор да се хвана за Неговата жертва за греха ми, тогава наистина щях да бъда опростен.

Докато се взирах през объркващата мъгла, търсех увереност в любовта на Отец. Словото на Бога казваше: “Повярвай!” Но по пътя ми имаше препъващ камък. Библейският Баща на Исус беше интимно включен в живота ми, но Бащата в Триединството усещах някак по-далечен, защото Исус беше извършил цялото фактическо дело. Действително Отец само стоеше на трона, усмихвайки се и одобрявайки делата на Своя Син. Тогава не познавах тези неща по един логически начин, но точно това издълба дупката между мен и Отец в ума ми. Можеше ли Той наистина да ми прости?

Словото ми каза, “Защо не дерзаеш, Ейдриън?” Аз все още имах борба. И тогава дойде това Слово при мен:

за похвала на славата на Своята благодат, с която ни е направил приети във Възлюбения Си. Ефесяни 1:6.

Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, а да има вечен живот. Йоан 3:16.

И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, който вика: Авва, Отче! Галатяни 4:6.

Отново ми беше напомнено, че отделянето на Отец и Сина е разкрило чувствата на Отец към нас. Само когато виждах, че Бог е Бащата на Исус, можех да започна да оценявам Неговата любов към мен. Ако Исус не беше наистина Божи Син, тогава Бог не се е отказал от нищо Негово; Той е наблюдавал как „Синът“ следва Своите убеждения. Бихме могли да кажем, че Отец се отказваше от Своите отношения със Сина, но това не са отношения, които Той е притежавал, и не можех да видя това, когато четях: “Бог толкова възлюби света.” Когато четях за Бог в това изречение, отчасти мислех за три члена на Божеството, които решават, че Исус ще дойде и в същото време че Отец Го изпраща. Това объркване отдалечаваше Божията благодат и Неговото прощение. Подобно на изморения пилигрим от Пътешественика, стоях пред двата големи лъва, намиращи се на пътя ми. Можех да виждам безопасното убежище зад тях, но преди това имаше едно изпитание за вярата.

В самия момент на кризата протегнах ръка към реалния Си Баща и избрах да повярвам, че ми прощава. В душата ми нахлу поток от радост, когато се хванах за увереността, че съм приет във Възлюбения. Наистина Той беше моят Любим.

Едва ги бях отминала, когато намерих онзи, когото обича душата ми. Хванах го и не го пуснах, докато не го доведох в къщата на майка си и в стаята на онази, която ме е родила. 5 Заклевам ви, ерусалимски дъщери, в сърните или в полските кошути, да не възбудите, да не събудите любовта, докато сама не пожелае. 6 Коя е тази, която излиза от пустинята като стълбове дим, окадена със смирна и ливан, с всичките благоуханни прахове на търговеца? Песен на песните 3:4-6.

Всички радости на първата ми любов се възвърнаха. Любовта на Христос отново пръскаше аромат във всички кътчета на душата ми. Бях простен, двойно простен; първо заради греховността на детството и юношество, а сега отново заради идолопоклонството в ранната зрелост на живота ми.

Малко време след тези събития, нашият Баща ме увери, че ще имам време да науча по-цялостно за Неговия Син, за да започна да разбирам защо съм се скитал объркан толкова много години. Разболях се доста и трябваше да прекъсна работата си като пастор. Преместихме се на едно място, където щях да имам време да се лекувам, да изучавам и да се моля.

По време на оздравителния период, аз си припомних един дълъг разговор отпреди седем години. Един от приятелите ми се опитваше да ми каже, че съществува проблем с Триединството и че пионерите ни никога не са вярвали в това учение. Бях шокиран. Нищо не знаех по този въпрос. Изводите от това разбиране за църквата, бяха прекалено тежки, за да може умът ми да ги възприеме. За съжаление оставих този въпрос и си избрах някои вдъхновени твърдения, които на пръв поглед подкрепяха моето вярване. Нямаше да допусна нещо, което прави моя Любим да изглежда по-малко достоен. Нямаше да допусна някой да принизява божествеността на Исус. Аз и много други мои приятели смятахме този човек за заблуден и такъв който се отклонява от реалното дело за спасяване на души. Това ми се струваше като перфектен аргумент, чрез който можех да демонстрирам верността си към Бога.

Сега, след седем години, отидох при моя приятел и го помолих да ми прости за това, че не бях онзи берянски изследовател на Библията, който изпитва всички неща. Той беше така добър да ми прости, и тогава аз помолих да ми даде някои материали за четене по въпроса. Докато четях, се почувствах привлечен към ясните изкази на Писанието.

Защото, както Отец има живот в Себе Си, също така е дал и на Сина да има живот в Себе Си; Йоан 5:26.

А това е вечен живот – да познаят Теб, единствения истинен Бог, и Иисус Христос, когото си изпратил. Йоан 17:3.

Началото на благовестието на Иисус Христос, Божия Син. Марко 1:1.

Симон Петър в отговор каза: Ти си Христос, Синът на живия Бог. Матей 16:16.

Бог, който много пъти и по много начини е говорил в миналото на бащите ни чрез пророците, 2 в края на тези дни говори на нас чрез Сина, когото постави Наследник на всичко, чрез когото също направи световете, 3 който, бидейки сияние на Неговата слава и отпечатък на Неговото същество и държейки всичко чрез словото на Своята мощ, след като извърши (чрез Себе Си) очистване на греховете, седна отдясно на Величието във висините 4 и стана толкова по-горен от ангелите, колкото Името, което е наследил, е по-горно от тяхното. Евреи 1:1-4.

Моят Любим ми говореше чрез тези думи. Когато просто четях Библията, изглежда тя показваше, че Исус наистина бе Син на Бога. Започнах да се поддавам на радостта от тези мисли и тогава изкусителят тихо ми каза: “Как би могъл Исус да е наистина равен на Отец и да е роден в някакъв момент? Ейдриън, това принизява божествеността на Христос. Сигурен ли си, че искаш да заложиш всичко за нещо, в което не си абсолютно сигурен?”

В тази връзка, изпратих едно писмо по електронната поща на един уважаван учен и той ми представи аргумента, че в някой случаи Елън Уайт е използвала името Христос, когато говори за Него докато бил небето преди грехопадението. Исус всъщност не е станал Христос преди Неговото помазване при кръщението, така че името е било използвано като предвиждане на, това което щяло да се случи в бъдеще. Той ми внушаваше, че същото трябва да е вярно и за титлата Син. Този аргумент, в комбинация с желанието ми да виждам Исус като напълно божествен и равен на Отец, ме накара да се въздържа от пълно приемане на истината, че Исус е Синът на Бога. Но бях прочел достатъчно от Писанието и вече познавах достатъчно от адвентната история, за да знам, че имаше две страни в историята. Реших да остана отворен по въпроса, но за съжаление клонях към Триединството.

Бих искал да мога да ви разкажа, че страхът от загубата на много приятели, както и позицията ми в църквата, не са повлияли на решението ми, но не мога да кажа това. Някои от приятелите ми бяха изключени заради отхвърляне на Триединството, и аз наистина не исках да попадам в подобни ситуации. Приех аргумента на моя образован приятел срещу реалната синовност, без да го обмисля достатъчно. Исус действително бе Агнето заклано от основаването на света и това показваше какво ще дойде да извърши. Понятието Христос бе титла на Божия Син и затова можеше да се използва в очакване на нещо в бъдещето. Понятието Син не е служба, а това кой действително е Той. Аргументът на моя приятел трансформира значението на думата Син от същество в служба. Каква е разликата? Това е разликата между това кой си и какво правиш. Това се разбира в контекста на отношенията, а не в контекста на работата или професията. Важна ли е тази разлика? Както по-късно открих, това беше разликата между покланянето на Бог покланянето на Сатана.

Сега сърцето ми беше отворено за повече въпроси свързани с моя Любим. Но все още се колебаех между две мнения. Сега сърцето ми клонеше към истината, че Исус действително е Синът на Бога, но имаше неща, които не можех да разреша.

Тогава Той им каза: О, неразбрани и мудни по сърце да вярвате всичко, което са говорили пророците! Лука 24:25.

Моят прекрасен Баща се смили над мен. Той знаеше, че имах нужда от повече сила, от повече масло за очите и от посредничеството на моя Любим, за да бъда подготвен да срещна цялата истина. Всички тези неща трябваше да се намерят в Святото място. Хлябът на небето, светлината на света и посредничеството на Христос за мен при олтара, щяха да ми осигурят онези отговори от които имах нужда, за да мога напълно да възприема моя Любим.

1Това беше моята несъзнателно изобретение на това което Рим бил направил отдавна с доктрината за ипостасното единство формулирано на Халкедонския събор през 451 г. сл. Хр. Това е диалектическо спояване на две противоположности. Рим се нуждаел от тази доктрина, за да се справи с реалността, че едно самосъществуващо Божество не може да умре. Аз желаех една нерафинирана форма на това учение, за да слея покорния и доверяващ се земен Исус със самоуверения и разчитащ на себе си небесен Исус.